"Зовът на Лъвкрафт"

"Зовът на Лъвкрафт" побира в себе си седемнадесет жанрови разказа, от седемнадесет различни автора, които отдават почит и показват огромна любов към творчеството на хорър гения Хауърд Лъвкрафт. Сещате се кой е жанрът, но може би не знаете, че книгата е просто великолепна. Въпреки зададената тема, на която всички творби са подчинени, то стиловото разнообразие в сборника е неоспорим факт. И няма как да бъде иначе - всеки от взелите участие в книжното бижу има различни поглед и усет към страшното.
Хвърлете поглед върху съдържанието и кажете, че не сте впечатлени:
Искаше ми се да кажа, че слабо тук няма, но това ще е лъжа. Всъщност не харесах точно два разказа и те са "Изкуството на съня" на Александър Макелов и "Краят на света за иманяри" на Елена Павлова. Първият е турен баш в началото и замалко да ми създаде грешна представа, но още със следващата история нещата идват на мястото си. Изненадан съм от предложението на Елена Павлова, която е в журито и от нея очаквах наистина повече. Всъщност двата разказа звучат самоцелно, идеите им са мъгляви и най-вероятно ясни само в авторовите глави. Аз не ги разбрах.
Другите петнадесет разказа обаче са върховно удоволствие, което не трябва да пропускате. Имам и няколко любими неща, но едно заглавие се откъсва като безапелационен номер едно в моите очи. И то твърде неочаквано. Но ще го споделя малко по-късно, а сега вижте една символична и напълно субективна моя подредба, която за да е по-нагледна ще разделя по категории.
Най-красив разказ с най-вълшебна странна любовна история: "Откровение на жената с многото имена" от Даниела Богоева-Гюргакова;
Най-епичен разказ: "Пратеникът" на Павел Антов;
Най-поетично меланхолично-мелодичен разказ: "Вода при водата" на Явор Цанев, който подхожда перфектно за завършек на цикъла.

"Отварям мъчително очи.
Сълзите не спират нито за миг.
Плачът става все по-интензивен.
Виждам, че наоколо всяко едно нещастно око също тече и колкото и налудничаво да звучи, успявам да схвана, че вървим по мокър от сълзи път, който се вие напред като плитка река. Мисълта, че следваме сълзите си, които сякаш знаят накъде сме се запътили и бележат посоката, е влудяваща, потискаща и безумна. Приижда завихрена и ме залива с нова непосилна тъга. Съсипва възприятията. Виденията и накъсаната реалност се усукват в борбата за надмощие над разсъдъка. Връхлитат едни през други, за да се смесят в монолитен, спиращ дъха кошмар, от който не мога да се измъкна.
Път назад към разума няма."

Най-забавен разказ: "Просто Бизнес" от Петър Живанов;
Най-оригинален разказ: представен ни е от Евгени Димов с неговия "Дявола от <<Вайълет Роуз>>";

"Нещо в мен се опитваше да ми подскаже цялата абсурдност на положението, в което уважаван и амбициозен млад човек от висшето общество се намира, но бях твърде зает да си представям как непознати, висящи зад стъклата с жълтеникава течност, се гърчат в безплодни опити да опазят душите си. Това не беше убийство. Беше прекратяване на съществуването ти, отхвърляне на Божията закрила над теб, разбиване на хиляди парчета на вярата ти, докато усещаш как изтичаш в празнотата и мразовитата паст на Отвъдното те поглъща завинаги."

Най-плашещ разказ: "В сянката на Лефъртс Корнърс" от неподражаемия Донко Найденов. Ако в този сборник точно този автор бе отсъствал, то аз собственоръчно щях да направя древен ритуал, с който да призова Бог знае какво в яда си!
Изумително е как господин Найденов разбира творчеството на Лъвкрафт и наподобява стила му, но не по начин, който да изглежда жалко копиране, а така сякаш продължава делото на великия гений на ужаса.
Разказ, който най-добре представя тъгата и безнадежността: "Историята на Ерих Цан" на Дамян Д. Рейнов;
Разказът, който да ви накара да се замислите: "Копнеж по нищо" от Милен Димитров;
Плашещият елемент присъства във всички под една или друга форма, това не бива да бъде забравяно нито за миг. А най-доброто, което сборникът предлага е помитащият тайфун на Сибин Майналовски, озаглавен "Докторите".
Той е съвкупност от всички категории изложени по-горе и не че ако го нямаше книгата нямаше да ми хареса, но пък и няма да е пресилено като кажа, че ми осмисли цялостно чтенето. Придава на сборника усещане за кулминация и завършеност. Голямо браво на Сибин Майналовски, който ме изненада, понеже разказа му е сред най-добрите неща, които съм чел от доста време насам. Вътре има всичко - от правдоподобно пресъздадена атмосфера, през герои, които за кратко време приемат форма, до СТРАХ на МАКС, че и още.

"Али Хасан изведнъж изкрещя и заби ръка до лакът в ануса на легналия на масата <<пациент>>. Именно заби, а не завря - рязко, без всякакъв финес. Просто в един момент ръката му бе вдигната над задника на младежа, а в следващия вече бе изчезнала дълбоко в недрата му... В интерес на истината, арабчето очевидно не изпитваше болка, ако можеше да се вярва на блаженото изражение, което бавно се разливаше върху лицето му. Не някаква извратена наслада, а по-скоро облекчение, сякаш отдавна тегнещ върху плещите му (или в задника му, обади се черното ми чувство за хумор) проблем е изчезнал яко дим - само с едно движение на ръката на Али Хасан."

Без да съм сред най-големите разбирачи на творчеството на Хауърд Лъвкрафт, то спокойно мога да кажа, че нашите автори за пореден път се справят блестящо, оправдавайки всички очаквания. Дори и разказите, които не съм споменал са добри, а на вас пък може и да ви харесат дори повече от посочените от моя милост. Ако решите да се сдобиете с този безценен сборник с разкази на ужаса, които освен всичко друго ще ви накарат отново да препрочетете Лъвкрафт, то може да го направите на този имейл: dracus@abv.bg.
Лична оценка: 8.5/10

Коментари

Популярни публикации от този блог

Откраднат живот: Чуждо тяло (Сезон 4)

Рап музика от Девня - на прицел е Skinny

Бранимир Събев - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг"