Дейвид Едингс - "Магьоснически гамбит"

Трета книга от поредицата за Белгарат вълшебника е прочетена и за мен настъпи време за равносметка. От една страна имаме книга първа - "Пророчеството", която като за начало, ми се видя обещаваща. От друга стои книга втора - "Кралица на магиите", при която нивото рязко падна. И сега с "Магьоснически гамбит" получаваме още от абсолютно същото - демек бзкрайно разпъване на локуми, в която област авторът явно се е специализирал.
Романът започва оттам, откъдето свърши предният и може да се каже, че е директно продължение. Добре познатата ни компания пътешественици, начело с Белгарат, напуска опушена и запрашена Нийса, като се втурва с нови сили в търсене на пустото кълбо на Алдур. Проблемът, с главно П, е влудяващата праволинейност на действието. Погледнете само съдържанието и няма нужда да ви говоря за сюжет - вече сте придобили представа какво се случва.
Така де, започваме приключението, минавайки през обладания от духове Марагор, продължаваме с Долината на Алдур, спускаме се в подземията на улгосите, за да стигнем, все пак, до някакъв завършек в Ктхол Мургос. Повествованието отново започва лъжовно приятно, към средата нещата вече циклят, а в края Дейвид Едингс се е плеснал по челото, сещайки се, че ще е добре в тази книга все нещо да се случи и ни забаламосва с малко елементарен екшън за дечица.
Трета книга - моделът не е мръднал, братче. Че то така авторът може да отцепи и петстотин книги. Гарион съзрява и се обучава, Белгарат и Поулгара се държат наставнически, а останалите герои, като Барак, Силк, Хетар и Дурник, не получават достойно развитие. Те по-скоро служат за фон. Единствените що годе интересни моменти са ни сервирани под формата на размишления от страна на принцеса Се'недра, но за нещастие те са ситуирани в началото. Другото е преход, тътрузене от едно място на друго, като по пътя нашите герои срещат различни образи, та да се поддържа илюзията за разнообразие жива. С положителните странични персонажи, пътешествениците си обменят информация или просто сладко си гукат, а лошковците биват ступани. Без трудности, без напрежение. Да не би някой читател да не може да заспи после от уплах.
Злодеите, както едно птиченце ми бе подшушнало, са нищета голяма, както за поредицата, така и конкретно за разглежданото тук заглавие. И не че ги няма - за три книги имаше поне трима лоши, с отличен потенциал за развитие. Да, ама те са плачевно зле написани. И мрат като пилци. В "Магьоснически гамбит" дори накрая имаме битка със злодей. Някой си Ктучик, който се пръква като спуснат с парашут. Е, не става така. Лежерно е, мързеливо е, че даже и нангажиращо.
Най-големият комплимент, отнасвщ се към книгите от поредицата, на който се натъкнах е, че четейки ги, човек се чувствал уютно, все едно е облякъл стария пуловер, подарен му от баба. По-смехотворна простотия не бях чувал. Не че имам нещо против пуловера, ама колко време ще го носи човек? Пет зими? Три зими? Цяла зима? Не, максимум някаква част от зимата. През другото време все ще му се прище да излезе и да облече нещо по-фешън. А защо не и вкъщи да стоиш с по-нова дрешка? Не виждам нищо лошо. С поредицата приключих.
Лична оценка: 3.1/10

Коментари

Популярни публикации от този блог

Откраднат живот: Чуждо тяло (Сезон 4)

Робърт У. Чеймбърс - "Кралят в жълто"

Майкъл Конъли - "Отменена присъда"